Сряда- ден за литература

[Emilly1212]

Грийни благодаря, много ме заинтригува и мен. Почвам да я чета.
Трепетличе благодаря за линка, изтеглих я.

[Гео, граф]

Не е литература, а статус във фейсбук, но някак ме стопли.

''Малките неща
Позволете ми пак да ви откъсна за минутка от политиката, изборите и ченгетата. За да ви припомня старата истина. Мъжете сме кретени.
Да, кретени сме. Като чуем, че любовта е велика и се ухилваме широко и самодоволно потриваме ръце. Велика е, съгласни сме. А ние сме спецове по великите неща. Това овладяването на космоса, това великите географски открития, това озоновата дупка и глобалното затопляне, за закуска ги хапваме. И с любовта ще е така. Няма как да не е. Нали е велика, ще я оправим за нула време…
Та, както казах, мъжете сме кретени. Любовта е велика. Но е в малките неща. Неща като:
Да й кажеш добро утро сутринта…
Да й кажеш лека нощ вечерта…
Да ти отвърне със същото…
Или да не ти отвърне, но да усещаш, че е искала…
Да я накараш да се усмихне…
Да я попиташ как е…
Да я попиташ как й е минал деня…
Да я изслушаш като ти отговаря…
Истински да слушаш, не да мислиш за футбол или работа…
Да я накараш да се усмихне…
Да й сготвиш нещо, което харесва…
Да й сготвиш нещо, което не харесва. Случват се и греди…
Да ти се усмихне и в двата случая…
Да се сгуши в теб…
Да си играеш с косата й…
Да я наметнеш с твоя риза…
А тя само да усмихне и да се загърне…
Да си вземете душ…
Може и на свещи…
Да си пращате безумни и абсурдни емотикони, които страшно ви радват и умиляват…
И които само вие си разбирате…
Да се разхождате…
Да гледате нощем градовете…
И фонтаните…
Да организираш заря...
Или поне да представиш някоя за нарочно организирана...
Да гледате нощем и извън градовете…
Да си поръчате пица по никое време…
Или да наплескате филии с пастет. Не е естетично, но е вкусно…
И да мляскате лакомо…
Да я накараш да се усмихне…
Да пиете бавно питиета…
На фона на тиха музика...
Да отидете на ресторант. Пицария. Сладкарница. Бар. Кръчма. Просто някакво място…
И да не забелязвате какво става около вас…
Да й подариш цвете. Каквото харесва…
Или друго, но със специално послание...
Ей така, без повод…
Да си откраднеш целувка на ескалатор…
Да я поканиш на танц…
Да й пееш/ръмжиш/ревеш/грачиш/мучиш на ухото…
Да я накараш да се усмихне…
Да й помогнеш с тежки чанти/торби/сакове/раници…
Да изхвърлиш боклука…
Да измиеш чиниите…
Да простреш прането…
Да не я оставяш сама в нито една работа…
Да я накараш да се усмихне…
Да й сипеш чаша вино…
Да й казваш, че я обичаш…
По няколко пъти на ден…
Без все пак да поиска да те задържат за маниакална обсесия…
Да ти дърпа ръката през нощта, за да я гушнеш повече…
И то в просъница…
Така да се прилепя в теб, че да те избутва от леглото...
А ти да не протестираш, за да не я събудиш...
Да се правиш на маймуна…
И да ти харесва…
Защото тя се усмихва…
Знае, че е за нея…
Да си измисляте глупави имена…
Да гледате звездите…
Да ѝ подариш звезда...
Само за нея, лична, от теб...
Да гледате филми…
Да четете книги…
Да ходите на кино/театър/концерт/изложба…
Просто да ходите...
Да си държите ръцете...
Всеки ден... Все едно е първият...
Да й напишеш мъничка бележка…
И да чакаш с нетърпение реакцията й…
А тя да ти се радва, каквато и глупост да си написал. Защото е за нея. И го знае…
Да я накараш да се усмихне…
Да планирате лятото…
И зимата. И всички сезони…
Да се смеете на камарите багаж, които приготвяте...
А после да тръгнете с една раница само...
Да се радвате на дъжда. И на слънцето. И на снега. Фактически да няма никакво значение…
Да си разпознавате намеците в постове в социалните медии…
Да си шепнете неща, които са пълни глупости, но толкова много ви радват…
Да си създадете цяла вселена...
Да си правите всеки ден вълшебен…
Всеки миг...
И това да са само някои от 854 238-е неща, които са си ваши. И никой друг не знае…
Та, любовта е в малките неща. Затова е велика. Само ние, мъжете, понякога забравяме това. Добре, че жените ни прощават. Без тях сме загубени. Колкото и на велики да се правим…
Малките неща. Най-важните. ❤
Усмихнат ден! ''

Любомир Аламанов

[Emilly1212]

Гео благодаря ти, невероятно е...стопли ме и мен!

[greeneyed]

Пътуват! Пътуват хората. Само аз си стоя като оловен войник, здраво прикован на едно място. Е, сутрин пътувам с трамвая до службата, а вечер по обратния път и това е всичко.
А как пътуват хората! Един приятел обиколи Африка. Изпрати ми картичка и пощенски плик, пълен с пясък от Сахара. Пуснах пясъка да се сипе между пръстите ми, вейна ми горещ вятър, чух шумоленето на палмови листа в приказен оазис. В далечината камилите се точат една след друга, както се точи керванът на моите дни — бавно, еднообразно…
Съседът от втория етаж отиде чак до Бразилия.
Донесе ми някаква куха тръстика или бог знае какво — индианците издухвали стрелите си през нея. Стрели за съжаление не ми даде, иначе с удоволствие бих взел на прицел някои колеги, които цяла Европа обиколиха и нито една картичка не ми изпратиха. Само по обувките и костюмите можеш да гадаеш коя страна са посетили.
А това перо от кондор? Или малката амфора, дето събира прах върху телевизора… Ех, как пътуват хората!
Един ден реших да пътувам и аз. Отидох в агенцията за пътуване и обясних всичко. А там вежливи хора — провериха ми доходите и ме попитаха къде желая да ида.
Реших да посетя Хаваи и след няколко дни бях там. Стори ми се някак странен този остров — слънцето блести, а не топли, пясъкът не хруска и не влиза в обувките, а океанът, притихнал и спокоен, прилича на зеленикаво кадифе, радва окото. Разхождах се покрай дървета, опрели в небето, гледах красивите мургави жени в далечината…
Това е то, Хаваи.
Завърнах се в родината и дълго мислих къде да ида. Накрая реших — Алпите са за мен. И ето ме там. Сурови и красиви върхове, бели като лебеди сред синьото небе. Стъпвам с тежките обувки върху коравия сняг, пия чай от термоса и се гордея със себе си.
Вдигнах глава и какво да видя — най-високият връх се изкривил, небето над него също се изкривило, направо се свило на руло. А зад него някакво влажно петно на стената. Дръпнах небето и то се скъса. Побягнах назад, блъснах някаква врата и се озовах в агенцията за пътешествия.
— Та това е фототапет! — изкрещях аз. — Цялата си заплата похарчих, искам да видя истинските Алпи.
— Истинските Алпи ли? — удиви се чиновникът. — Твоята заплата не достига дори и за тези… Агенцията ти направи отстъпка.
Сетне написа някаква квитанция и ме накара да заплатя скъсания фототапет.

Орлин Крумов
Пътешествие в Хавай

[greeneyed]

— Още едно кафенце ще пийна… Аха, и ти ще си сипеш… Ами така е — с тая карантина не можем се видя, все по телефона пием кафе. Не може приказка да си продумаме като хората, да видим кой коя кога къде как…
А, самичка съм. Само моят е в източната спалня, ама него кой го брои… Да, реших да ремонтирам там, та сега ще поразчистя… Е, той изнася по-едрите вещи, диваните трябва да извлече, библиотеката да опразни, да я премести в средата, да увие всичко в найлоните…
Аз ли? Ами аз моята я свърших! Прибрах си кутийката с украшенията, имах малко обувки — ама, не, само двайсетина чифта, в шкафа под единия диван, та го накарах да ги премести. Да, де — и той имаше обувки там — едни маратонки и едни зимни. Прибра ги, даже се опитва да се прави на хитър. Да оставел едните, че можело на заместника му да потрябват… Той носи 45 номер, а Пешо е с 43, как ще му станат? Ама се въздържах, не вдигнах скандал за пустото му любопитство…
Защо, викаш, да ремонтирам спалнята? Ми не знам и аз, да ти кажа. Карантина, скука, трябва ми занимавка. А и апартамента поддържам. Мой е, все пак… Какво? Да, де — и негов се брои. По документи. То нямаше и да го има тоя апартамент, ако не го бях направила. Живеехме на едни петдесет квадрата. Децата завършваха училище, можеше и занапред да де оправяме. Ама не съм свикнала аз така… А, онзи апартамент? На баща ми? И сега ходя там. 48 квадратни метра е, знам. Обаче, разбираш ли… Исках по-така…
Та накарах моя да почне втора работа. Пари да изкарва. И кредит изтегли. Не бе — как ще се е уморявал? Имаше време и на едното място да ходи, и на другото да работи, оставаше му и на строежа да се занимава, та по-евтинко да ми излезе, и за сън даже.
При това се грижех за него. Всяка неделя го водех на лозето на баща ми — да се поосвежи с полска работа.
Стана моят апартамент над 120 квадрата. Е, малко ни е тесничко сега — той в хола, аз в спалнята, кучето в другата спалня, кухнята и трапезарията за срещи. Не, не че много го срещам… Ама какво да правя? Да ми приказва той разни работи, дето ме правят да изглеждам невежа глупачка. Все ги измисля едни…
Не може така Сульо и Пульо да говорят каквото си мислели… Аз, като ми потрябва акъл, пускам си телевизора. Умни хора говорят там. Ако не са умни — как ще ги пускат? И все с титли едни…
Да, бе — той и моят приказва неща, дето три дни след това от екрана потвърждават, ама… Как да му вярвам на моя — по къси гащи ходи из къщи, титли няма, все един скептик… И се присмива… На хората от екрана се присмива! На министри, депутати, генерали…
А най-гадното е, че няколко дни по-късно се оказва прав… Ма, не може така! Аз, дето съм го гледала по гол задник, да му вярвам, а да не вярвам на хора в униформи и с титли…
Какво „ремонтът“? А, ще го правя… Ще дойдат майсторите, моичкият ще ги надзирава, ще тича да купува каквото трябва… Аз временно може да се преместя при баща ми. Стар полковник е той, знае кое е правилното — нали ме е учил на това…
И, като свърша с ремонта… Какво „мъжът ми“? А, да де — и той малко ще участва. Трябва апартаментът ми да стане като хората… Не като…
Я, остави това, ами кажи как е Ленчето? Чух, че нов си намерила…

Георги Коновски

[Shami]

Незнаех в коя тема да попитам по един много деликатен въпрос и реших,че може би тук ще е най-удачно.Някоя от вас четящите знае ли какво се случва или се е случило с книгата която пишеше нашата Миленка.Аз така и не разбрах,успя ли да я напише,довърши ли я ?
Може би тук би било хубаво да се прочете и нещо написано от нея.На нейната стена във фейса също не виждам нищо написано.Жалко,много жалко.
Можеше поне в електронен вариант да се пусне нещо. Да се помести на стената и във фейса,това ми се струва, че е добър вариант?
Но не съм наясно пък с авторските права в този случай,кой ще може да и ги защити?
Но поне някакво малко откъсче да можеше да прочетем поне тук,нещо за спомен от нея.

Не съм го изтрила Пепеляш седи си ,поне аз го виждам
Сега пак ще погледна.Само,че не съм знаела в коя тема да попитам,затова съм писала тук,тъй като тази тема е активна в момента.
Но да напиша и тук.
Книгата се казва-
20 необикновени момчета, които прославиха България
автор Милена Димова
Можете вече в нета да видите повече подробности относно издателство и тематика.
Все пак,ако бъркам,моля поправете ме.Това видях да пише във фейса.

[greeneyed]

Представи си да няма рай-
лесно е, ако се опиташ.
Да няма ад под нас,
а над нас да е само небето.
Представи си всички хора
живеещи за тези дни.
Представи си да няма страни-
не е трудно да го направиш.
Да няма за какво да убиваме и умираме
и религии да няма.
Представи си всички хора
да живеят в мир.
Може би ще кажеш, че съм мечтател.
Но не съм единственият.
Надявам се един ден и ти да се присъединиш към нас
и светът да стане едно цяло.
Представи си да няма господства -
чудя се дали можеш.
Да няма алчност и глад.
Едно човешко братство.
Представи си всички хора
да споделят един свят.
Може би ще кажеш, че съм мечтател.
Но не съм единственият.
Надявам се един ден и ти да се присъединиш към нас
и светът да съществува като едно цяло.

Imagine
John Lennon